Автор:  Анжела Димчева
Отзив за книгата му „Дъщерята на реките”
овият век привнесе в българската литература аромат на автентичен чуждоземски колорит. След отварянето на границите не само икономическите хоризонти се разтвориха пред българина, но и духовният потенциал на нацията ни се имплантира в мощните европейски култури, в близки и далечни държави. Настъпи едно изравняване, една кохерентност на излъчваните послания в изкуството – българските музиканти и художници отдавна не са регионални артисти, но същото започна да се наблюдава и при писателите.

И ако езикът на музиката, както и колоритът в една картина е лесно разпознаваем от широката публика по света, то словото изисква достатъчен брой езикови интепретатори, за да стане оттласкването от собствения език, от националната затвореност.

В това отношение се наблюдават няколко тенденции в българската литература в края на 20 и през 21 век.

Първата се заключава с традиционното превеждане на нашумели наши автори (и от доайените, и от средното поколение) на основните европейски езици. Говорим за живи автори, които продължават да творят: например, 72 книги на Любомир Левчев са издадени в 36 държави; „Време разделно“ на Антон Дончев е най-превежданият български роман – на 33 езика (вкл. китайски и хинди); 38 книги на Анжел Вагенщайн присъстват в големите световни библиотеки и вериги книжарници, преведени на 13 езика; романи и стихосбирки на Георги Господинов вече са преведени на над 20 езика; сборници с разкази и романи на Здравка Евтимова – на 6 езика в 10 държави; 9 стихосбирки на Елка Няголова – на 7 езика; стихосбирки и проза за деца на Георги Константинов са издадени на 8 езика; книги на Деян Енев – на основните европейски езици; много са и авторите ни, чиито книги излизат в славянските страни, благодарение на дейността на Славянска артистична и литературна академия.

Втората тенденция обхваща все по-засиления интерес към творчеството на емигрирали българи, които създават творби билигва: Живка Балтаджиева – на испански и български, Рада Добриянова – на шведски и български; Илия Троянов, Димитър Динев и Румяна Еберт – на немски и български, Васил Славов, Георги Белев, Мирослав Пенков и Катерина Стойкова-Клемър – на английски и български, Ахмет Емин Атасой – на турски и български, Христос Хартомацидис – на гръцки и български.

Третата тенденция е свързана с появата на антологии на българската поезия в различни страни в Европа, в САЩ и дори в Китай, както и все по-честата поява на български автори в белетристични сборници в Европа, Северна Америка и Австралия.

Най-известният българин, който пише на български и португалски, безспорно е Румен Стоянов. През последните две години до него се нарежда и Илко Минев, бразилец от български произход, а двете му книги на български ни подсказват, че в междуредията на неговите текстове диша подсъзнателно българският езиков ген. Или както сполучливо се е изразил Деян Енев в предговора към втората книга на Илко Минев „Дъщерята на реките”, „истинското отечество на един писател е родният език”. Този нов роман вече няколко месеца е хит в Бразилия, преведен е и на английски език.

В конструкцията и на двата си романа Илко Минев се обляга на семпъл разказвачески модел, познат ни още от древността – Пътуването. Разбира се, различните модификации на този формат през Средновековието и Ренесанса имат своите образци чрез символно-алегорични пътешествия („Божествена комедия” на Данте, „Гаргантюа и Пантагрюел” на Рабле), а по-късно – през 18 в., е пикът на пътешественическата литература чрез „Робинзон Крузо” (на Даниел Дефо) и „Пътешествията на Гъливър” (от Джонатан Суифт). Много по-късно възниква и понятието „робинзонада”, за което проф. Симеон Хаджикосев казва: „С това понятие е свързана цяла поредица от утопии и антиутопии в литературата през последните три столетия. Под розинзонада би трябвало да разбираме всеки нов тип среда, в какъвто попада човек (или група хора): опитите да бъде усвоена тази нова среда и да бъде включена в параметрите на цивизилцията, е по същество робинзонада.”[i]

Точно в подобен непознат време-пространствен ареал Илко Минев разполага сюжетно-събитийните елементи. Пътуването в първата книга „Преди да замлъкна” не надскача рамките на хронологичната сага: постъпателно движение на героите (от България, през Турция, до Бразилия); разказвачът умело изографисва портретите на главните герои още в началото, превес има биографичната конкретика, доминира едно по-дистанцирано описание, с не толкова задълбочено навлизане в психологическите профили на героите. Авторът обаче умее да създава атмосфера на кинематографичност – определено трилърът е в кулминацията си по време на дългото презокеанско пътуване. Най-богато изграденият образ е на Лико, той доминира с една изповедност, с умело изваян художествен аристократизъм.

В новата книга – „Дъщерята на реките” – вече е налице полифоничност на различни типове роман: тук остава пътуването като израз на модерен тип робинзонада – опознаваме една толкова екзотична за българина територия като Амазония, но ще открием и принципите на психологическия, лирическия, еротичния, приключенския роман. Интересна е конструкцията – две независими във времето сюжетни линии, които се съединяват, срещайки своите основни герои. Читателят даже е стъписан за кратко, когато все още не може да разгадае замисъла на автора в началото на втората сюжетна линия. Илко Минев умее да поставя капани за читателското нетърпение – и в интимните отношения на героите (Адриано и Мария), и в описанието на страховитата природа покрай течението на Амазонка. Могъществото на реката се усеща почти физически от детайлното и релефно изображение на бурята в главата „Четири аса”. Писателят определя потопа като „воден змей”, а читателят сякаш чува тътена на стихията, която помита всичко по пътя си. Тази екстремна природна ситуация е всъщност предверието на житейското нещастие, което сполетява героите – мор, смърт, нападение, изнасилване, убийства. Кулминацията в първата сюжетна линия е толкова силна, че наистина се иска белетристично майсторство, за да се превърне фабулната фактология в литературна истина.

Втората част въвежда нови герои – опознаването им върви в характерния за Илко Минев формат: „човекът-разказ” (по определението на Цветан Тодоров) пътува във времето и пространството, въвеждайки второстепенните герои. Това е златотърсачът Олег с прякор Русо. През неговия поглед авторът движи сюжета – едновременно в трето лице (писмен повествовател) и в първо лице (устен разказвач). Любими похвати безспорно са автобиографичните, мемоарни щрихи – разказ в разказа. Така става постепеното физиономиране на всеки нов герой.

Бих казала, че това е книга и за толерантността между етносите, расите и религиите, бидейки създадена от автор от еврейско потекло, чиито герои непрекъснато живеят в граничност и екстремност – на природни и социални обстоятелства, на битови и емоционални сътресения, дори на родова обреченост. Често в търсенето на щастие – най-важното всъщност пътуване – една крайност се заменя с друга, а те намират сили за съзидание – на материята и на духа си, върху земята, която са приели за родна.

Когато читателят затвори и последната страница на „Дъщерята на реките” остава с впечатлението, че авторът не е казал всичко, че в двата микросюжета, които се съединяват, се крие много повече белетристична енергия. Илко Минев е бил нетърпелив в обговарянето на няколко преплитащи се фабули, в които интересните персонажи са толкова богати, че разработването им спокойно би могло да обхване поне 500 страници. Образът на Мария Бонита е най-сполучлив – психологически достоверен, логичен в собствената си динамичност, дотолкова, че „изпуснатият” в сюжета по авторското решение период от 20 години би могъл спокойно да бъде пресъздаден в отделен роман. Ние не знаем дали Илко Минев вече не го пише. Определено женските образи му се отдават – любими стават за читателя и други персонажи: съдържателката на публичен дом Сандра Рейс (с невероятната си съдба), любимата на Олег – Алис. А самият главен герой Олег (чийто прототип е авторът) остава някак прикрит – тепърва в следващите книги на Илко Минев ще очакване разгръщането на неговия потенциал. Тук щрихите остават прекалено едри, емоционалната тъкан на Олег не може да бъде усетена достатъчно добре от читателя, въпреки че визуализирането му не е пестеливо – то е и цветово,  и интонационно осветено – прякорът Русо е изключително добре намерен.

Тук ми се иска да цитирам една реплика на Лико, който преминава като персонаж от първия във втория роман: „Фантазията е наистина като бедно гуреливо хлапе пред живота. Това, което той създава, никой човек не може дори да си го представи.”

Истинският писател обаче умее да балансира между реалността и фикцията, да закове преломния момент на превръщането: ситуация – герой – проблем – изход. И оживявайки чрез словото си неосветената страна от живота, да ни извади от личната ни летаргия, с очи – разширени и облагородени за непознатото – преди всичко като морален коректив. Не е излишно да си припомним един афоризъм, казан в края на 19 в. от Оскар Уайлд: „В днешния век се чете твърде много и не остава време за възхищение; пише се прекалено много и не остава време за размисъл.”[ii]

Книгите на Илко Минев активират у читателя и двете състояния: и възхищение от майсторското описание на един непознат свят, и размисъл в благодатните часове на нощта, когато се промъква и взима връх антилогичната същност на човека. Тогава един ден от канавата на чужд сюжет прераства в делник на човек в другия край на планетата – с всички зададени и незададени въпроси, с предполагаемите отговори. Или както казва Едгар Алън По – „За времето на прочита писателят разполага с душата на читателя”.[iii]

Какво по-отчетливо доказателство за автора, че героите му са обикнати.

 

[i] Хаджикосев, Симеон. „Романът – що е то?”, ИК „Персей”, 2011 г., с 56.


[ii] Уайлд, Оскар. „Критикът като художник”, издателство „Георги Бакалов”, Варна, 1982 г. с. 165.


[iii] По, Едгар Алън. „Разказът”, В: „Американски есета”, издателство „Георги Бакалов”, Варна,  1981 г., с. 58.

 


Comments




Leave a Reply


Ilko Minev