Автор:  Анжела Димчева
Отзив за книгата му „Дъщерята на реките”
овият век привнесе в българската литература аромат на автентичен чуждоземски колорит. След отварянето на границите не само икономическите хоризонти се разтвориха пред българина, но и духовният потенциал на нацията ни се имплантира в мощните европейски култури, в близки и далечни държави. Настъпи едно изравняване, една кохерентност на излъчваните послания в изкуството – българските музиканти и художници отдавна не са регионални артисти, но същото започна да се наблюдава и при писателите.

И ако езикът на музиката, както и колоритът в една картина е лесно разпознаваем от широката публика по света, то словото изисква достатъчен брой езикови интепретатори, за да стане оттласкването от собствения език, от националната затвореност.

В това отношение се наблюдават няколко тенденции в българската литература в края на 20 и през 21 век.

Първата се заключава с традиционното превеждане на нашумели наши автори (и от доайените, и от средното поколение) на основните европейски езици. Говорим за живи автори, които продължават да творят: например, 72 книги на Любомир Левчев са издадени в 36 държави; „Време разделно“ на Антон Дончев е най-превежданият български роман – на 33 езика (вкл. китайски и хинди); 38 книги на Анжел Вагенщайн присъстват в големите световни библиотеки и вериги книжарници, преведени на 13 езика; романи и стихосбирки на Георги Господинов вече са преведени на над 20 езика; сборници с разкази и романи на Здравка Евтимова – на 6 езика в 10 държави; 9 стихосбирки на Елка Няголова – на 7 езика; стихосбирки и проза за деца на Георги Константинов са издадени на 8 езика; книги на Деян Енев – на основните европейски езици; много са и авторите ни, чиито книги излизат в славянските страни, благодарение на дейността на Славянска артистична и литературна академия.

Втората тенденция обхваща все по-засиления интерес към творчеството на емигрирали българи, които създават творби билигва: Живка Балтаджиева – на испански и български, Рада Добриянова – на шведски и български; Илия Троянов, Димитър Динев и Румяна Еберт – на немски и български, Васил Славов, Георги Белев, Мирослав Пенков и Катерина Стойкова-Клемър – на английски и български, Ахмет Емин Атасой – на турски и български, Христос Хартомацидис – на гръцки и български.

Третата тенденция е свързана с появата на антологии на българската поезия в различни страни в Европа, в САЩ и дори в Китай, както и все по-честата поява на български автори в белетристични сборници в Европа, Северна Америка и Австралия.

Най-известният българин, който пише на български и португалски, безспорно е Румен Стоянов. През последните две години до него се нарежда и Илко Минев, бразилец от български произход, а двете му книги на български ни подсказват, че в междуредията на неговите текстове диша подсъзнателно българският езиков ген. Или както сполучливо се е изразил Деян Енев в предговора към втората книга на Илко Минев „Дъщерята на реките”, „истинското отечество на един писател е родният език”. Този нов роман вече няколко месеца е хит в Бразилия, преведен е и на английски език.


 
 
 

Ilko Minev